Случаят с Музикалното училище в София е страшен не защото е част от действителността, а защото е масовият начин на мислене в българската ни идентичност. Че местните феодали съществуват, особено в по-малките градчета, е видимо.
Гледаш – неугледно село, улиците разорани, липсва канализация, а европейски път води до замък с яки дувари. Случайно се оказва – къщата на кмета. В голям град – кметът прескача процедурите: конкурси, публичност на проектите… в името на целесъобразността. Бързо, показно и популистки ефективно. Чакаме Крали Марко със сабя да разсече Гордиевия възел като диня – няма нужда ние да носим отговорност, да мислим, да се борим. Вместо нас е Крали Марко, чутовният. Така и гласуваме. Една директорка на Музикалното е почти връстник по служба на демокрацията. Но живковисткото управление с хранени люде не е сменено, не си отива. Отвън погледнато – сме вътре в ЕС, отвътре погледнато – сме отвън. Време е да се замислим дали Крали Маркото у нас е герой или само васал на султаните във времето. Демокрацията с процедурите си работи бавно, но винаги стига далеч и победите й са за всички, не за избраници. Време е да пенсионираме героите вътре у нас. Наистина е време.
